МАЙДАН - За вільну людину у вільній країні


Архіви Форумів Майдану

Болгарские тюрки. Это интересно

04/11/2006 | Брат-1
Нашёл вот такой интересный материал.

Портреты мусульман Европы: болгарские турки.


Европейский союз, может быть, остается единственной темой для обсуждения болгарских турок, за которой, кроме интереса к развитию табачной промышленности стоит и нечто другое - вступление страны в эту организацию кажется окончательной и бесповоротной гарантией того, что насилия над меньшинствами больше не будет.

Болгарские турки хорошо знают, что собой представляет такое насилие, они испытали его на себе. В канун Рождества 1984 года армия и милиция вошли в регион Кырджали и под дулом танков и автоматов Калашникова вынудили местное население поменять свои имена на традиционно болгарские. Коммунистическая власть называла это вовсе не "отнятием", а, наоборот, "восстановлением подлинных славянских имен".

Армия партийных историков доказывала, что мусульман на этих территориях никогда не было, что все это - исконно болгарское население, насильственно обращенное в ислам во времена пятивекового турецкого ига. Отнятие идентичности получило лирическое наименование - власть назвала его "процессом возрождения".

Восстанавливая так называемую "историческую справедливость", армия убила шестерых, пытала нескольких сотен, отправила в лагеря 1500 человек и еще несколько тысяч - в тюрьмы. Поля, на которых выращивали табак уже на протяжении столетий, опустели 4 года спустя, в 1989. В тот год Тодор Живков предпринял первую на Балканах этническую чистку - за три месяца больше 300 000 мусульман были высланы в Турцию.

Следуя четкому плану, Политбюро стремилось избавиться не столько от мусульман вообще, сколько от тех, кто был среди них хорошо образован. Большинство не вернулись уже никогда - даже после того, как все права меньшинств были восстановлены, а партия, защищающая интересы мусульман, вошла в парламент. Сегодня турецкое меньшинство в Болгарии сводится преимущественно к сельским жителям без образования, живущим за чертой бедности.

...полный текст - даю ссылку
http://archive.svoboda.org/programs/tw/2005/tw.092905.asp

Відповіді

  • 2006.04.16 | що витворили болгарські комуняки

    Re: Болгарские тюрки. Это интересно

    перед розпадом соц. табору!
    точно чули смерть свою
    згорнути/розгорнути гілку відповідей
    • 2006.04.16 | stefan

      що витворили болгарські комуняки

      перед розпадом соц. табору!
      точно чули смерть свою.
      ***
      а парадокс ще в тому, що раніше болгари також були тюрко-язичними
      (прблизно до 6-8 ст.н.е) :)
      згорнути/розгорнути гілку відповідей
      • 2006.04.25 | Брат-1

        Re: що витворили болгарські комуняки

        ВОСТОЧНАЯ ФРАКИЯ
        SHARKI FRAKIYE

        Восточная Фракия - районы Болгарии, населенный мусульманами (составляют 7% от населения страны, 13.1% от числа веоующих). В основном это этническме турки, а также помаки - болгары, принявшие ислам под давлением турецких оккупантов.

        C 1997 года введено преподавание Закона Божьего в болгарских школах, а с 20 марта 2000 г.- еженедельное 35-минутное преподавание основ ислама в общеобразовательных школах 22 населенных пунктах юга и северо-востока страны, где турецкий язык препеодается также факультативно. В парламенте Болгарии 13 депутатов-турок являются членами Движения за права и свободы, отстаивающего права мусульман. В июле 2001 года впервые в состав праительства были включены мусульмане, занявшие посты министра сельского хозяйства и министра по черезвычайным ситуациям, а также помощников министров финансов, экономики, строительства, окружающей среды и обороны.

        В Болгарии легально действует организация "Исламская помощь", а нелегально - Турецкая демократическая партия, заявляющая о готовности к вооруженной борьбе за свободу турецкого меньшинства, и "Братья-мусульмане". Болгарские турки не имеют своего флага, (только у партии) и не используют флаг Турции из-за крайне негативного отношения болгар.

        Карты и флаги см:

        http://karty.narod.ru/maps/e_fr/e_fr.html
  • 2006.05.02 | Chief

    Re: Болгарские тюрки. Это интересно

    Где-то у меня была электронная версия книги о болгарских татарах. Имя автора, кажется, Стоян Антонов. Но все-таки чтение на болгарском языке - удовольствие сомнительное (хотя вроде и сильно похож на русский, и на остальные славянские). В общем, удовольствия от такого чтения не получила, хотя вроде книга вполне научная и основательная :-)
    згорнути/розгорнути гілку відповідей
    • 2006.05.03 | Брат-1

      "Възродителен процес"

      Chief пише:
      > Где-то у меня была электронная версия книги о болгарских татарах. Имя автора, кажется, Стоян Антонов.

      О, мне посчастливилось быть знакомым с доктором Стояном Антоновым, это классный специалист, к тому же - весьма ещё молодой человек. Он работает в университете Паисия Хилендарского - это уникальный центр этнологии.. Нам бы такой.

      Chief пише:
      > Но все-таки чтение на болгарском языке - удовольствие сомнительное (хотя вроде и сильно похож на русский, и на остальные славянские). В общем, удовольствия от такого чтения не получила, хотя вроде книга вполне научная и основательная :-)

      Как в том анекдоте: друзья книгу принесли, говорят очень интересная. Почитал - действительно интересная. Только на латыни, я ничего не понял... но всё равно очень интересная :)


      Възродителен процес

      (от Уикипедия, свободната енциклопедия)

      Ако смяната на имената при ромите не среща видима съпротива, то помаците се съпротивляват срещу тази принудителна мярка, без обаче да могат да влияят върху политиката на БКП. Макар че вътре в партията се водят дискусии за смисъла и последиците от тази кампания, и до ден днешен има (неясно очертани) кръгове в нея, които одобряват старата малцинствена политика.

      Преименуването на 850000 български турци обаче носи със себе си тежки последици не само за компартията, но и за цялата българска държава. Тъй като нито помаците, нито ромите разполагат с външен покровител, който да се опълчи на международната сцена срещу смяната на имената, тези асимилаторски кампании дълго време остават скрити за световната общественост.

      Едва смяната на имената на турското малцинство изважда на бял свят и предишните подобни акции и то предимно заради факта, че в лицето на съседна Турция турското малцинство в България има една държава, която се застъпва за интересите на тази етническа група.
      Важна роля за оповестяването на евфемистично назования “възродителен процес” изиграват организациите за защита на човешките права Амнести Интернешънъл и Хелзинки Уоч. Двете организации допринасят за относително доброто документиране на хода на кампанията, най-вече на базата на свидетелски разкази. В същото време обаче, в тези документи има доста неточности, което прави необходимо да се реконструират още веднъж събитията в светлината на някои по-нови публикации и на собствени интервюта, без да претендирам с това за представителност на резултатите.

      Особено внимание ще отделя на въпроса за отговорността и причините, времевия интервал и регионалните различия при провеждане на преименуването. В края на главата ще разгледам накратко някои по-нови български оценки на тази мярка.

      Досега се приема, че същинската кампания по смяна на имената започва в края на 1984 г. и през март 1985 г. се обявява нейният успешен завършек.[1] Това твърдение се крепи най-вече на разкази на свидетели, успели да избягат, но също и на изказвания на висши партийни функционери в българската преса след края на кампанията. Един от тях, членът на Политбюро Милко Балев, вече бе цитиран да казва във вестник Хасковска трибуна, че акцията е проведена от “края на 1984 до началото на 1985 г.” Понякога се обръща внимание на обстоятелството, че преименуване на български турци е имало и преди този период - най-вече в хода на преименуването при помаците през 70-те и при ромите - в началото на 80-те години.[2] Шимшир пише по този повод следното:

      “През лятото на 1984 г. имената на някои малки турски общности като татарите и алевитите били сменени насилствено. Тези общности също са били принудени да приемат български имена. И накрая българите атакували директно широките турски маси. Едва тогава маската е свалена и Турция видя лицето на българската си съседка!”[3]

      Още по-назад във времето изтегля началото на преименуването сред турското население Хусеин Мемишоглу. Според неговата версия, решението за това било взето от Политбюро през май 1989 г., без да посочва обаче доказателства за твърдението си.[4] Макар всички досега известни източници на информации да сочат, че е слабо вероятно Политбюро да е направило тази стъпка през май 1989 г., все пак има някои улики в полза на обстоятелството, че преименуването е започнало още през лятото на 1989 г. Така предполага С. Трьобст, позовавайки се на едно емигрантско списание.[5] До същото заключение водят думите на един турчин от едно село близо до Крумовград, който казва, че акциите почнали “първо по гръцката граница, където хората нямат възможност да избягат.”[6]

      Същият човек подчертава, че в неговото село най-напред си сменили имената кметът и партийните членове, преди още да почне същинската акция, но хората узнали за това едва по-късно. Жителите на селото чули за преименуванията в селищата близо до границата и започнали вечер да организират дежурство, защото милиционерите обикновено нахълтвали нощно време в селата, за да са сигурни, че ще заварят хората по домовете. Реакцията на населението била естествена - когато моторизираните милиционерски команди пристигали, селяните напускали къщите си и прекарвали остатъка от нощта в околните гори. Тази тактика дълго време давала добър резултат до момента, когато есенните нощи застудели, а милиционерите от своя страна сменили тактиката и вече пристигали в селата през деня. Подобни сведения дава и интервюто с един възрастен турски тютюноработник от същото село.[7]

      Без да надценявам значението на тези информации, все пак изглежда че е имало опити за провеждане на преименувания (поне в гореспоменатата област) и че се е стигало до употреба на сила още преди голямата вълна. След както тези първи предпазливи опити преминали успешно и властите променили тактиката си, кампанията по преименуване в тогавашния окръг Кърджали се развихря с пълна сила в късната есен на 1984 г. Отлагането до есента може да се дължи и на факта, че партията не искала да помрачи честването на 40-годишния юбилей на Народна Република България на 9 септември с нежелани “странични ефекти (от рода на реакции на чуждестранната преса вследствие на турски протести).”[8] Още на 30 август 1984 г. почти в едно и също време избухват две бомби, едната на гарата в Пловдив, другата - на летището във Варна, и то точно в деня, когато в двата града трябвало да дойде на посещение Тодор Живков. Още тогава у някои западни наблюдатели възниква подозрението, че бомбените атентати може да са свързани с изострянето на асимилационната политика на българското правителство спрямо турското малцинство. Свидетели разказват също, че след тези произшествия мерките за сигурност в цялата страна се засилват, което предизвиква едно почти параноично настроение.[9] След като през март 1985 г. близо до София избухва още една бомба, този път в един препълнен железопътен вагон, при което има много убити жертви, правителството форсира законодателни мерки за борба с тероризма.[10] От разказа на един служител на МВР - участник в разследването, става ясно, че следствието от самото начало се концентрира върху турското население. След дълго разследване, опиращо се и на анонимни писма, чак през есента на 1988 г. са заловени трима турци от района на Бургас, които са обвинени за извършените атентати, осъдени са на смърт и са разстреляни. Макар и с известни уговорки, сведенията в този източник изглеждат достоверни.[11] Значението на тази поредица от атентати, според мен, не бива обаче да се надценява.

      Една пълна реконструкция на същинската кампания все още не е възможна заради оскъдните материали по въпроса, публикувани досега. Най-добре може да се проследят събитията като се опишат избухналите протести по този повод. Телефоните в засегнатите области са прекъснати, всякакво придвижване (включително и между селата) е забранено. По-нататък органите на властта прилагат старата тактика, изпробвана още във връзка с преименуването на помаците: селата се обкръжават, къщите се претърсват, хората са принуждавани да се подписват под заявления за смяна на имената.[14]

      От цитирания вече отчет на Георги Атанасов на 18.I.1985г. става ясно, че до 14.I. с.г. имената са сменени на близо 310 хил. души (за около 20 дена) .Смените на имената в този регион в значителна степен са форсирани от тамошния първи секретар на окръжния партиен комитет и по-късен вътрешен министър Георги Танев. Атанасов подчертава, че исторически и етнографски изследвания били доказали българския произход на населението в общините Джебел, Крумовград и Момчилград. Ролята на Танев е описана по следния начин:

      “Всичко това [историческите проучвания] водеше и не можеше да не доведе до преосмисляне на собственото минало от всеки гражданин, до свободно изразена воля от трудещите се да заменят своите турско-арабските имена с български.

      Разбира се, това не беше стихиен, а организиран процес, който се съпровождаше с непрестанна и целенасочена политическа и организаторска работа на окръжния и общинските комитети на партията под ръководството лично на първия секретар на окръжния комитет другаря Георги Танев. (...)

      Под въздействие на обстановката в Кърджалийски окръг в редица други окръзи се създадоха допълнителни възможности не само да се разгърне, а по същество и да завърши замяната на турско-арабските имена с български.

      Към 14 януари са въстановени българските имена на над 310 хил. души - от които в Кърджалийски окръг - 214 хил.; в Хасковски окръг - 41 хил.; в Пловдивски окръг - 22 хил.; в Пазарджишки окръг - 5 хил.; в Силистренски окръг - 350 хил.; в Старозагорски окръг - 11 хил.; в Бургаски окръг - 9 хил.; в Благоевградски окръг - 3 хил. Във всички тези окръзи /с изключение на Силистра и Бургас/ по същество се създаде нова обстановка - завърши замяната на имената на гражданите в съответствие с техния български родов корен.”

      Наред с Танев, Атанасов назовава и други отговорни органи и участници в събитията, без обаче да споменава други конкретни имена:

      (...) Този успех се определя и от обстоятелството, че замяната на имената се извърши на основата на широка организаторска и политическа работа от окръжните комитети на БКП, лично от техните първи секретари. Особено активно и с високо чувство на отговорност действаха и органите на Министерството на вътрешните работи.”[15]

      Интересно е, че в доклада си Атанасов не споменава окръзите от Лудогорието (Шумен, Разград, Търговище). Причината за този пропуск не става ясна и от изказването на Живков на същата среща, макар държавният глава да споменава тези окръзи:

      “Какво остава? Остава Делиорман, целият Разградски окръг, Шуменски окръг, с изключение на тази част, за която се говори. Там въобще не бива да се поставя въпросът да се подменят имената, само който желае, доброволно, без абсолютно никаква акция. (...)

      Разбира се, сред това население трябва да се работи. Главната пречка в бъдеще ще бъдат българите, а не това население. (...) Въпросът е как да пречупим нашите кадри да разберат, че това са техни братя и сестри. Трябва коренно да се измени отношението към тези хора. Кърджали е една поука. В Кърджали не отидоха ръководители от центъра или българското национално съзнание, да променят имената, извършиха го местните кадри. Такава обстановка трябва да се създаде навсякъде.

      Какво ще правим с Делиормана, с Шуменско? Сега не бива да се занимаваме с този въпрос, той отпада.”[16]

      Напълно възможно е, съпротивата на тамошните партийни кадри да е предизвикала отлагане на преименуването в Делиормана/Лудогорието. По-нататък в доклада си първият партиен ръководител още веднъж предупреждава, да не се провокират сблъсъци. Смяната на имената трябвало да се превърне в един “празник на освобождението на това население от турско робство”.[17] Самото турско население обаче явно има друго мнение, защото със започването на преименуването в северните области и там се формира съпротива срещу властите. Още на същия ден, в който Живков и Атанасов се съветват с окръжните секретари, се стига до нови сблъсъци, този път в малкото градче Ябланово в източна Стара Планина (между Котел и Шумен). Както през 60-те години в Благоевградски окръг, и тук жителите научават за предстоящите смени на имената и блокират пътищата, за да не допуснат милиционерите. Едва след тридневни безуспешни преговори блокадата е свалена.

      От разговори на автора с пострадали по време на кампанията става ясно, че не винаги смяната на имената трябвало да се налага с въоръжена сила. Редица преименувания - особено сред по-възрастни хора - са провеждани в хода на редовната смяна на паспортите.[19] Акцията по смяна на паспортите започва още в началото на 80-те години и трябвало да приключи до края на 1985 г. Изглежда че няма причинна връзка между началото на преименуването на турското малцинство и смяната на личните паспорти. Други анкетирани си спомнят, че са били поканени да се явят в управлението на общината, за да подпишат съответните документи. Понеже те вече били чули от роднини и познати за сблъсъци и стълкновения, не оказали никаква съпротива.[20]

      Относно края на кампанията, наречена впоследствие “възродителен процес”, в литературата явно цари единомислие. Най-общо се приема, че краят настъпва през март 1985 г., тоест момента, когато Милко Балев и други висши партийни функционери излизат пред обществеността и се мъчат да представят смените на имената като доброволен акт. По това време обаче и на ръководителите на партията трябва да е станало ясно, че кампанията в никой случай не постига желания ефект, а именно, турците да възприемат едно българско национално съзнание. Много повече тя предизвиква засилването на турската етничност. Това затвърждаване на етничността вследствие на повишения асимилационен натиск намира израз и в по-радикалните форми на съпротива срещу държавната политика

      Накрая ще разгледам значението на кампанията по смяна на имената за политическата дискусия след рухването на стария режим на базата на някои по-нови български интерпретации на отговорността и причините, довели до тази асимилаторска мярка. Стоян Михайлов, тогава секретар на ЦК и отговарящ за пропагандата и малцинствената политика, разпространява версията, че той лично научил за започването на акцията едва на едно заседание на ЦК в края на ноември /началото на декември 1984 г., защото решението за нея било взето в най-тясното обкръжение на Тодор Живков.[21] Позовавайки се на “информирани кръгове”, Трифонов обаче смята, че Михайлов е знаел за подготвеното преименуване. И той е на мнение, че отговорността носят няколко високопоставени партийни лидери - освен Живков, тогавашният министър на вътрешните работи Димимтър Стоянов, по-сетнешният министър-председател Георги Атанасов, членът на Политбюро Милко Балев, но също и тогавашният външен министър и по-късно наследник на Живков Петър Младенов.[22] Тези “конспиративни теории” не могат обаче да отговорят на следния въпрос: как е възможно един толкова малък кръг хора да заповяда една акция, в хода на която са засегнати близо 850000 души и която изисква огромни разходи и усилия от страна на администрацията и органите на реда. Дори ако версията за заговор на няколко души от непосредственото обкръжение на Живков се допълни с изтъкване на ролята на окръжните секретари (както прави Атанасов), то тя пак остава неправдоподобна. Интересно е и обстоятелството, че тезата за Тодор Живков като главен виновник, е формулирана от самата партия в края на 1989 г., както личи от цитирания по-горе доклад на Лилов. Много вероятно е, в случая да става дума за една тактика за запазване на властта. Лилов обвинява също и окръжния секретар на партията в Кърджали Танев, както и органите на МВР.[23] Затова пък бившият главен идеолог на БКП освобождава от всякаква отговорност армията. От сведенията на правозащитните организации обаче е добре известно участието на армейски подразделения в провеждането на акцията.

      На конспиративната теория се противопоставят разсъжденията на един от “духовните отци” на кампанията по преименуване и бивш сътрудник на дъщерята на Живков Людмила, Орлин Загоров. В една по-нова публикация той за пореден път защитава провеждането на кампанията и твърди, че една бавна асимилация била толкова невъзможна, колкото и индивидуалното решение на отделните граждани да сменят имената си, понеже етническата общност веднага би упражнила натиск върху тях. Въпреки това, между 1980 и 1984 г. имало силен натиск върху властите в района на Кърджали от страна на хора, които вече си били сменили имената. Затова ръководните кадри по места решили да приключат акцията колкото си може по-бързо. Този натиск “отдолу” накарал Политбюро да проведе всеобхватни смени на имената, за да охлади възникналите етнически напрежения.[24] Тази версия освен че изцяло оневинява същността на процеса на преименуване, съдържа и едно скрито, но неправдоподобно приписване на вина върху помаците и ромите.

      В обозримо бъдеще едва ли ще може да се разкрият и обяснят окончателно начините за вземане на решение и пътищата, довели до този толкова важен момент в най-новата българска история, тъй като следственото дело срещу някои участници (Тодор Живков е главен обвиняем) още не е завършило. Краят на делото не се очаква скоро. Остава да се надяваме, че българските власти един ден ще се решат да отворят съдебните протоколи за изследователска работа.





      --------------------------------------------------------------------------------

      [1] Например в Amnesty International: Bulgaria. Imprisonment of Ethnic Turks, p. 7.

      [2] Някои турски автори говорят за над 200000 турци, чиито имена били сменени в хода на вълната на преименуване сред помаците, и за над 100000 турци, преименувани по време на кампанията срещу ромите между 1981 и 1983 г. Например у Simsir: The Turks, p.274 f. Тези цифри обаче изглеждат твърде преувеличени.

      [3] Simsir: The Turks, p.275 f.

      [4] Мемишоглу очевидно знае какво говори, когато казва, че след това решение турските интелектуалци били поставени под наблюдение - нали той самият преди да се изсели в Турция е бил доцент по история в Софийския университет, където със старото си име Юсеин Мемишев публикува редица книги върху историята на турците в България.

      [5] Baest: Neues von der “einheitlichen sozialistischen Nation”, стр. 104 f.

      [6] Интервю на автора с един електротехник от с. Багрилци, община Крумовград, на 4 април 1995 г.

      [7] Интервю на автора с един тютюноработник от с. Багрилци, община Крумовград, на 7 април 1995 г.

      [8] Baest: Neues von der “einheitlichen sozialistischen Nation”, стр. 105.

      [9] Nikolaev, R. u. G. S.: Mysterious Bombings, in: Mastny, V. (Hg.): Soviet / East European Survey 1984-1985. Selected Research and Analysis from Radio Free Europe/Radio Liberty, Durham 1986, p.185-187. Baest: Neues von der “einheitlichen sozialistischen Nation”, стр.105 f. споменава за още няколко атентата в Бургас, Шумен, Търговище и Русе, за които обаче не са намерени доказателства.

      [10] Nikolaev, R. u. G. S.: Mysterious Bombings, p. 186.

      [11] Сотиров: Турските терористи. Виж също и разказа на един друг бивш сътрудник на тайните служби - Тепешанов, Ч.: Отровата. Документални записки, София 1993 г., стр.132 f. Една различна интерпретация на причините за бомбените атентати се намира у Poulton: The Balkans, p.148 f. Според него, в основата на атентатите лежат антикомунистически мотиви. Това личало от разпространените по същото време листовки с надпис: “40 години - 40 бомби” - има се предвид предстоящото честване на 40-годишния юбилей на НРБ.

      [12] За митингите в Момчилград виж Саид, А.: Сломиха хората от Момчилград, в: Права и свободи, No. 8 от 15.4.1991 г., стр. 13. Там властите реагират с танкове и изстрели на демонстрациите.

      [13] Poulton: The Balkans, p.139; Memisoglu: Bulgarian Oppression, p. 27.

      [14] Впечатляващо е описанието на един тогавашен турски член на българския парламент, отпечатано в: Poulton: The Balkans, p. 144 f.

      [15] Права и свободи, No. 5, от 18.3.1991 г., стр.12. За ролята на Г. Танев виж също и Lilov: Report, p. 12 f.

      [16] Права и свободи, No. 8, от 15.4.1991 г.

      [17] Пак там.

      [18] Poulton: The Balkans, p.140 f.

      [19] Интервю на автора с един строителен инженер от Казанлък на 29.12.1994 г., който по време на преименуването през 1984 г. е бил 64-годишен.

      [20] Така например свидетелства една работничка от село Крън близо до Казанлък, която разказва за нощни посещения от органите за сигурност, но самата тя била поканена да се яви в общината. Интервю на автора на 9.1.1995 г.

      [21] Михайлов: Възрожденският процес, стр. 268.

      [22] Трифонов: Строго поверително!, в: Поглед, No. 20, от 20.5.1991 г., стр. 10. След 1990 г., когато Живков е обвиняем и по делото за асимилационната кампания, се стига до взаимно прехвърляне на вината между споменатите партийни дейци. Особено интересно в това отношение е изявлението на тогавашния вътрешен министър, че мълчанието на съветското ръководство относно преименуването било тълкувано като съгласие. Виж Poulton: The Balkans, p. 166 f.

      [23] Lilov: Report, p. 12.

      [24] Загоров, О.: Възродителният процес, София 1993 г., стр. 48 f.


Copyleft (C) maidan.org.ua - 2000-2021. Сайт розповсюджується згідно GNU Free Documentation License.
Архів пітримує Громадська організація Інформаційний центр "Майдан Моніторинг". E-mail: news@maidan.org.ua